Наталия Маламова - Статии


Кризи в развитието на личността

Раждането на човек не съвпада с раждането на личността. Раждайки се човек притежава характеристиките на биологичния вид към който принадлежи – Homo sapiens, но личност той става в процеса на своето развитие. Важно значение за това има социалната среда, в която детето расте – семейство, училище, приятели, връстници. Счита се, че от 3 годишна възраст започва изграждането на личността. Това е възрастта в която детето активно усвоява езика, започва да разбира, че самото то може да проявява самостоятелност и активност. Например може да взема решения в игрите с играчките, да решава къде в простарнството да играе, да си осигурява вещи, които са му необходими за игра, храна. Нововъведението в този период е, че детето започва да използва местоимението Аз - „ Аз играя с кукла“, „ Аз ще го направя“. До този момент детето е говорило за себе си в трето лице, единствено число – например Ана / това е името на детето/ скача на въже. Това е доказателство, че детето не отделя себе си от околните.

В своето развитие личността преминава през различни етапи. Една от най-популярните съвременни теории за развитието на личността е на американския психолог Ерик Ериксон.

Тя се основава на епигенетическия принцип, според който от раждането до смъртта си човек преминава през генетически предопределени етапи. Така в своя живот човек се сблъсква с осем психосоциални кризи / конфликта/, които се проявяват в зависимост от възрастта. Изходът от тези кризи може да бъде благоприятен за бъдещето развитие на личността или неблагоприятен. Всеки слидващ етап се основава на резултатите от развитието в предходните стадии. Постигането на Аз – идентичност по време на юношеството е централен момент в неговата концепция за развитие. Формирането на идентичността включва от една страна синтез и единство на предишния опит и развитие на детето и от друга страна осигурява основата на неговото бъдещо развитие като зряла личност. Чувството за идентичност означава възприемане на себе си като нещо цялостно, осъзнаване на непрекъснатостта на собствения си опит.

Първата криза е свързана с изграждането на доверие – недоверие. Тя се преживява в първата година от раждането. В този период е важно дали хората, които се грижат за детето удовлетворяват или не неговите физиологични потребности – храна, вода, сън, топлина. Ако те са удовлетворени у детето се развива чувство за базисно доверие към обкръжаващия го свят, ако ли не се създава недоверие. Това е и етапа на надежда, тоест вяра в постижимостта на най-важните желания, въпреки трудностите. Според Е.Ериксън това е етапа на „ Аз съм това, което се надявам, че имам и давам“.

Втората криза се свързва с извоюване на автономия срещу съмнение и срам. Тя се преживява от човека през ранния етап на детството от 1 до 3 години. Тук се правят опити детето да бъде обучено в спазване на социалните изисквания за самоконтрол и регулация на телесните функции.Ако родителите са внимателни и търпеливо му помагат да развие умението за контрол над телесните си функции, то у него се развива чувството за автономност, т.е. за самоуправление. Обратно, твърде строгият или непоследователен родителски контрол може да изгради у детето чувството за срам и съмнение, което е свързано със траха да не изгуби контрол над своя организъм. Чувството за самоконтрол без загубата на самоуважение е първият източник на чувството за свободна воля, волята да се прави това, което се очаква от теб и което се очаква по принцип. Израз през този период е :“ Аз съм това, което мога да желая свободно.“

Третата криза е противоборството – инициатива срещу вина. Тя обхваща предучилищната възраст от 3-6 години. Развива се самоутвърждаването на детето. Децата започват активно да изследват и да се намесват в своята среда. Те измислят планове, фантазират, което неминуемо води до инициатива. Обратно, преживяването на повторни неуспехи и безотговорност могат да доведат до изграждане на покорност и чувство за вина. В този етап е много важно за по-късното развитие да се изгради чувството за цел – смелост да преследваш значимите цели, независимо от рисковете и възможния неуспех. Утвърждение: „ Аз съм това, което мога да си представя, че ще бъда.“

Четвъртата криза е свързана с противопоставянето на трудолюбие срещу чувство за малоценност. Този период обхваща възрастта от 7 до 12 години.

В първите три периода кризите протичат и се разрешават в дома и семейството, докато тази е свързана с училището. В него детето основно се учи да работи и учи, което и е неговата подготовка за решаването на бъдещи социални задачи. В зависимост от методите на обучение и възпитание у децата се изгражда вкус кам трудолюбие и обратно- чувство за непълноценност. Чувството на непълноценност може да се появи както и от неизпълнението на задачите, така и по отношение на статуса, който заема сред приятелите си. В този период се развива качество на компетентност.

Петата криза е свързана с идентичността.Този период се определя като противопоставяне на идентичност срещу дифузия / объркване на ролите/.Обхваща възрастта от 13 до 19 години. В този период юношите синтезират своя опит за да формират свое стабилно чувство за идентичност. От първата криза до момента, юношата търси и изпитва потребност о тдоверие в себе си и другите и затова търси хора на които да вярва. По време на втората криза ако е изградил чувството, че можеш да се определяш чрез това, което можеш да желаеш свободно, то той започва да търси възможност свободно да взема решения. И се страхува да не бъде изложен на присмех и самосъмнение. В този период се прави и изборът на професия, ето защо и това е едно от притесненята им ако не успеят да го направят. В тази възраст именно се появяват въпросите: „Защо да уча?, Аз харесван ли съм?, Кой съм Аз?“ И именно тук те избират да подражават на връстниците си или да ги отхвърлят заради цвета, социалния статус и други. Други стават изключително привързани към рода си и семейството.Някои се идентифицират с герои от книгите и тълпите до пълна загуба на индивидуалност.

Кризата „Кой съм Аз и защо съм тук?“ обикновено протича със симптомите – безпричинен плач / най-често насаме/, внезапно отправяне на остри реплики, желание за усамотяване, скандал без или по нищожен повод, като цяло успехът и поведението в училище не са променени, но понякога се появяват суицидни мисли. Не ги пренебрегвайте.

Тази криза е много остра, но е за кратко.При нея се къса пъпната връв с родителите. Ще се появи нова непозната за вас личност, която подлага на съмнение и изпитание всичко.

Шестата криза е свързана с противопоставяне на интимност срещу изолация. Това е възрастта от 20 до 40 години. Това са проблемите на ранната зрялост. Основното през този период е търсенето на близост с любим човек, с когото да бъде споделен живота – работа, раждане и отглеждане на деца, отдих. В случай, че личността не може да намери партньор е неуспешен, човека изпитва изолация. Любовта е водеща през този период.

Седмата криза е периодът на средната зряла възраст. Определя се като разрешаването на генеративност срещу стагнация. През този период основните усилия на човек са насочени към грижа за следващото поколение. Характеризира се с висока продуктивност и творчество в различни области на живота. Това е времето и когато се изгражда добродетелта, полагане на грижи и любов.

Последната криза е осмата, тя е назована интегритет срещу отчаяние.Настъпва зрялата възраст след 60 години. Това е времето, когато човекът осмисля и приема жизнения си път и хората, с които е бил да него. Това му дава чувство за цялостност, интегритет. Ако обаче човекът не прилага своята съдба, негодува срещу събитията и хората в своя живот, понякога това води и до отчаяние. Отчаянието изразява чувството, че времето е твърде кратко, за да се опита човек да започне друг живот и по други пътища да се стреми към интегритета. Добродетелта, която трабва да възникне през този период е мъдростта. Мъдрият човек приема факта, че собствения му живот протича по начина, по който е протекъл.

Защитните механизми на Аза

Няма нищо добро или лошо, мисленето го прави такова. Шекспир, Хамлет



Защитният механизъм е психологическа проява, която има за цел да предпази Аза от дезорганизация или вреда. Когато се случи на човек неговите представи за себе си и мнението му да се разминат с тези отвън, тогава възниква напрежение. Това напрежение или несъответствие между представата му и външната оценка се нарича когнитивен / познавателен/ дисонанс. В следствие на това Аза си търси оправдание да не приме реалността и именно тук се появяват защитите. Психическата защита на Аза е свързана с предпазване на личността от загуба на самоуважение в условията на конфликт. Представляват адаптативни социално-психологични, здравословни механизми, характерни за психично здравия човек в зряла възраст. Ще разгледаме често срещаните механизми за човек.



1. Изтласкването е защитен механизъм, който се изразява в избирателно забравяне на случката или събитието, свързана с конфликт, стрес или травмиращи състояния, които се съхраняват в подсъзнанието и при други подобни ситуации могат да се актуализират с нова сила. При изтласкване се отстраняват чрез отхвърляне от съзнанието нежеланите и стресиращите импулси. То е безсъзнателен отказ да се признае определено психическо съдържание, което плаши, предизвиква вина, тревога или е неприятно и стресиращо.


2. При Проекция Личността не съзнава собствените си нежелани черти и емоции. Несъзнавано тя ги изтласква в подсъзнанието и след това ги проектира извън себе си – върху другите. При проекцията вътрешните импулси се възприемат като неща, които са вън от Аза, неща, които не му принадлежат и се изместват във външния свят. В детството този механизъм се използва особено интензивно. Чрез него децата отричат собствените дейности и желания, когато те станат опасни, и прехвърлят отговорността за тях върху някакъв външен фактор.


3. Екстернализацията е защитен механизъм, представляващ по-общ термин на проекцията. Тя представлява тенденция за възприемане във външния свят и външните обекти на елементи от собствената личност, включително нагонови импулси, конфликти, настроение, нагласи и стил на мислене. Това е вярването, че външни сили и обстоятелства са причина за дадено поведение. Този механизъм позволява избягването на отговорност за собственото поведение.


4. Изместването е такъв защитен механизъм, при който емоционалния конфликт се измества от една идея или обект към друга, която наподобява оригинала по някои свои качества. Обръщане срещу себе си наблюдаваме в поведението примерно на дете, което, бидейки ядосано на някого, но същевременно страхувайки се да прояви яростта си, удря или наранява себе си. Вариант на изместването е да бъдеш ядосан на съпруга си, когато всъщност си гневен на някои друг. Свързан с механизма на изместването е този компенсацията при който несправянето в една сфера на изява ни насочва и активизира в друга.


5. Контролирането е опит да се управляват или регулират събитията или обектите от обкръжението, с цел минимализиране на тревожността и решаване на вътрешните конфликти.


6. Соматизация е тенденцията за реагиране със телесни /вместо с психични/ прояви. Пример за соматизация може да бъде продължителното главоболие.


7. Пасивно–агресивното поведение е вид защита, която се проявява като индиректна агресия към другите или към себе си. Манифестирането на пасивно-агресивно поведение включва провали, отлагане или заболявания.


8. Отричане – Човек омаловажава конфликта и аспектите на конфликтната ситуация, като ги интерпретира така, че да изглеждат по-малко заплашителни и застрашаващи го. Подсъзнателен отказ да се приеме или човек да се изправи пред заплашваща ситуация. Проявява се в отказ да се разбере реалната причина за поведението: говори с гневен глас, мимиката на лицето изразява злост, но той отрича. Алкохолиците често отричат своята зависимост от алкохола. Родител, чието дете се е провалило в поведението е склонен да отрече „моето дете не може да извърши това“.


9. Регресия – Личност, изправена пред конфликт, стрес и фрустрация, може да се върне към по-ранен етап, в който се е чувствала сигурна и обгрижена, да се избегне актуалната конфликтна и стресогенна ситуация. Характеризира се с връщане към по ранни начини на действие или чувства; връщане към инфантилни поведенчески механизми или модели на поведение, неотговарящи на възрастта. В емоционално трудни ситуации, възрастните могат да се държат като деца. При по големи деца може да се изрази във връщане и поведение, характерно за ранни детски години. Реакциите при регресията са импулсивни, често придружени с неоснователни рискове и агресивни действия срещу авторитети. В ситуации на затруднение и фрустрация хората често регресират към по-ранни образци на адаптация, актуализирайки инфантилния си опит. Например, при преждевременно раждане на следващо дете в семейството, често първото реагира с регрес, тъй като се чувства ощетено във вниманието и любовта на майката. В ситуации на стрес възрастните хора също прибягват до типично детски образци на поведение и стават прекалено зависими отвън, капризни и раздразнителни. В някои случаи регресът не успява да осигури защитата на Егото, и вместо да настъпи спокойствие, се появява нов конфликт, който може да доведе до патология.


10. Идентификация – защитен механизъм, при който личността приема върху себе си личните характеристики на друг човек, идентифицира себе си с някои друг. При интроективната идентификация, другият се поглъща изцяло в собствения Аз, който се иденфифицира с някои или почти всички качества на обекта на идентификация (другия).


11. Компенсация – изравняване на физиологични или психични дефицити чрез високи постижения в някаква област, чрез опити да се замести някое чувство на неадекватност чрез постигане на успех и превъзходство по друг начин. При вродени недостатъци личността се опитва с големи достижения в др. области да дезактуализира комплексите си. При наличие на малоценностови комлекси компенсацията може да се извърши чрез илюзорно създаване на увереност чрез материални или други външни неща или агресия.


12. Сублимация – защитен механизъм, при който личността обръща енергиите на неприемливите импулси и драйви /нагони/ в социално приемлива, творческа дейност или трансформиране на неприемливи потребности в приемливи амбиции и действия. Дава възможност в процеса на адаптация човек да измени своите импулси, така, че да ги прояви в социално приемлив израз (мисли, действия). Приема се като единствено здрава, конструктивна стратегия за обуздаване на нежеланите импулси, тъй като позволява да измени целта и/или обекта на импулсите без сдържане на проявлението им: жена със силно неосъзнати садистични импулси може да стане хирург, патолог или първокласна романистка. При сублимацията е възможно и поставяне и реализиране на цели от висшите етажи от скалата на човешките потребности – професионална и социална реализация, работа за просперитета на отечеството, работа за защита на отечеството, приобщаване към идеали и каузи.


13. Хуморът представлява използване на комедиина експресия на чувства и мисли, вън от личностовия дискомфорт и вън от предизвикване на неудоволствен ефект върху другите. Tой представлява наблягане върху забавната или ироничната страна на даден конфликт или стресор. Хуморът позволява на личността да прояви толерантно отношение, към онова, което по принцип би могло да бъде възприето като ужасяващо. Хуморът е нещо различно от остроумието и от изместването, което включва дистракция от афективност.


14. Рационализация – е търсене и намиране на извинения за прегрешения и недостатъци с цел избягване на себеобвинение, разочарование и критика от страна на другите. Тя е техника за справяне с тревожността и фрустрацията. Има отношение към аргументацията, при което ирационалното поведение изглежда напълно разумно и се оправдава от околните.

Страхът – поява, същност и самопомощ

Страхът е мъчително неопределено витално чувство на притеснение, в което човек се чувства безсилен, изоставен на произвола на съдбата, на непознатото, без да съществува възможност за изход или помощ. Страхът е предимно чувство, присъщо на дълбоката личност, на чувствената основа, следователно на сферата, която е най-близко до тялото.

У. Шулте


Страхът е негативна емоция, която при нормалните индивиди настъпва най-често внезапно, неочаквано, при реална или въображаема опасност, като предизвиква силна психическа възбуда, която в различна степен овладява и стеснява съзнанието, пречи на отражателния и мисловния процес и се съпътства от обилна вегетативна и в редица случаи целесъобразна двигателна симтоматика.
Степените на страха са различни, в зависимост от физическото и психическото състояние на индивида, от неговата нагласа и очаквания в дадения момент и ос степента на реална или въображаема опасност на ситуацията. Интензивността на страха се движи от сравнително по-спокойно опасение или боязън до изненадващо стряскане или изплашване, до бурен възбуждащ или парализиращ страх, а в редки случаи се стига и до неовладян и неконтролируем ужас, респективно паника.
Страхът е както нормално, така и болестно състояние в живота на човека. Като нормално явление той мобилизира организма и личността при реална опасност. Той е сигнал за борба, респективно агресия, или за пасивна отбрана и бягство. Според И.П.Павлов страхът е проява на пасивно-отбранителния рефлекс. В нормално умерени граници е стимул за оптимално функциониране на човешкия организъм и човешката личност.
В извънмерни граници и интензивност той води до болестни реакции. Човек се научава да реагира със страх в индивидуалното си развитие. Възникването на страха е свързано както с определена поносимост към дразнители и стимули, идващи отвън, така и с оценка на различни типове обстановка и свързаните с тях очаквания и умозаключения. Страхува се този, който знае последствията, а не този, който не ги знае. Учените твърдят, че съществуват несъзнателни дълбоки биологични връзки между майката и детето при прекъсване у него се поражда реакция на страх.
В кърмаческа възраст, когато то опознава заобикалящата го среда и лицата, които го обкръжават, то реагира със страх в непозната обстановка и непознати лица.
В предучилищна възраст децата се страхуват предимно от животни и при нашите условия най-често от кучета, но в зависимост и от индивидуалния опит може да е от змии, мишки, също така от тъмнина, самота, но може и от митични същества като баба Яга, Торбалан и други. Има много предавания за деца, които също насаждат страх. Дори сънищата понякога пораждат страхово поведение. Най-често със започване на училище тези страхове изчезват, но се появяват притеснения свързани с усвояването на учебния материал и появата на нова социална среда.
Децата в училищна възраст се страхуват от по-абстрактна дразнители като смърт, болест, физическо покушение, но трябва да се отбележи, че предметът на страха не е абстрактен, а по-скоро образен. Детето не се страхува от смъртта като абстракция, а конкретно: „ защото баба и дядо ще умрат“. В тази възраст и особено в предпубертета и пубертета се появява нова заплаха – неопределената заплаха от „нещо лошо“. Това лошо е с различно съдържание: било неуспех в училище, скарване, сбиване, било мисъл да не сполети някакво лошо заболяване някой близък от семейството.
В повечето случаи тези страхове са краткотрайни. Те се забравят в следващите седмици и месеци, но в съзнанието на детето остава някакъв избледнял спомен, който при подходящи условия може да оживее отново през следващите години.
При възрастните лица, нормалния страх бива два вида, реален – при наличие на действителна заплаха или страх от съвестта.
Реалният страх се дължи най-вече на заплахи отвън, от заобикалящата и социална среда. Той касае живота, психическото и физическото здраве, материалната обезпеченост, здравето на близките .
Страхът, идващ от съвестта или както у нас е известен с израза „угризения на съвестта“ , е всъщност страх от самия себе си: да не би да постъпиш неправилно както по отношение на себе си, така и особено по отношение на близките, приятелите, познатите, на Бога, неписаните закони или морално-етични норми.
Общото в тези два вида страх е, че те са мотивирани, т.е. за тяхната поява съществува някаква причина, както в първия случай тя е в обективната действителност, а във втория – в собственото съзнание и самосъзнание.


В следващите редове ще споделя няколко начини и техники за самопомощ.

Тренинг против социалните страхове
1. Пътувате в препълнен трамвай. Помолете да преминете напред, да ви отстъпят място.
2. Учете се да отказвате, така нареченото умение да казваме „Не“. Всеки път, когато у вас се появи негативната емоция породена от вашето нежелание да свършите дадена задача, кажете: „ Не, няма да мога“, „ Съжалявам, не мога да услужа“.
3. Съставете възможно най-изчерпателния списък на социалните ситуации, при които сте изпитвали страх или са ви подразнили от недостатъчната увереност у вас самите. Разработете своя програма. За всяка отделна ситуация определете алтернативна такава.


Работете усърдно и последователно. Успехът води до укрепване – ако сте постигнали дори и най-малък успех, той ще ви помогне да преодолеете други ситуации.

Стратегии за възпитание или как да бъдеш „Добър шеф на детето си“

Всички знаем, че няма училище за родители, или поне до скоро нямаше, но водещо все пак при възпитанието се налага модела, който сме получили от родителите си. В някои от случаите ние го прилагаме едно към едно, защото с времето сме установили, че то е било добро за нас самите. В други, още като деца сме си казали, че няма да бъдем като майките и бащите си. До колко сме успели, това единствено времето и живота и поведението на децата ни ще покаже. Пък и в крайна сметка всеки от нас по различен начин и различен смисъл влага в успеха.

Но да се върнем на родителството. Да си родител винаги е било предизвикателство във всяко време. Да си родител означава да носиш отговорност и за молкото човече, което се е появило в живота ти. Да си родител, означава да можеш да даряваш любовта си безусловно, да нарушаваш спокойствието си, да бъдеш пример, да обучаваш, да подкрепяш и въобще всичко, което смяташ че е необходимо за израстването и възпитанието на едно дете.
Всяка епоха е натоварвало родителството със своите изисквания за възпитание на детето в полза на обществото.
В миналото водещ във възпитанието е авторитарния стил, в който на детето не се дава право на изказване на позиция и прекършване волята особено на бащата. Да, тогава обществото е патриархално по своята същност и още с раждането на детето му се показва, че то няма права. Водеща във възпитанието най-вече е била фигурата на майката, която от рано е успявала да създаде авторитет спрямо фигурата на бащата.
В съвременния свят обаче, разноликия облик на обществото и семейството като най-малка негова структура доведе и до наличието и използването на различини стилове. Естествено родителите първо отсъждат за своето възпитание, виждат плюсовете и минусите в това и поемат по своя път или търсят някави други решения. Такива, които биха подпомогнали желаните резултати. Едно от най-важните ни задължения като родители е да обучаваме. Как , кога, защо е необходимо да изберем сами. И ето сега е момента да изложа няколко стратегии, които биха били от помощ, кореспондират с вашите ценности и морал като родители.


Стратегията НИН – награда и наказание


Случвало ли ви се е да бързате за работа, приготвили сте закуската на дъщеря си, моли те я да я изяде, че закъснявате, а тя просто кратко ви отвръща: „Това не го обичам!“ или „ Не искам!“. От опит знаете вече, че
ако я принудите става по-лошо. Тогава? Тогава ви остава възможността да я склоните. И веднага ви хрумва: „Ако си изядеш бързо закуската ще те заведа довечера в лунапарка....или ще ти купя шоколад....или нещо, което знаете, че е любимо.
И хоп, постигаме резултат. Тя си изяжда закуската, а ние отиваме навреме за работа. Ето, това е! Работи! Това е така наречената стратегия „услуга за услуга“. Тя винаги се е радвала на радушен прием по всички географски ширини и във всички култури. От нея произлизат и „мъдрите“ сентенции „ Всяко зло за добро“ , „ Всяко знание с труд се сдобива“ и други. Използвана повсеместно и почти безспорна, стратегията на наградите и наказанията се е утвърдила като предпочитан и понякога единствен начин да се справим с непокорството на децата.

Основният и формат е следният:
„ Ако не направиш каквото ти казвам,.........................“ Или:
„ Ако направиш каквото ти казвам,..................................“ На празните места поставяме наградата или наказанието. В началото нещата наистина „жънат“ успех и детето се подчинява. Но всъщност е добре да се замислим, това ли искаме – подчинение и какви ще са последствията за детето след това?
А те най-често са непосредствени и отсрочени.
След определен период детето все пак разбира, че тези награди и наказания нямат нищо общо с изяждането на храната, писането на домашни или каквото там ние изискваме. И тогава, тогава то се озлобява. И научава да прилага тази стратегия в живота си. Ако направи А, ще получи Б. В бъдеще то е манипулирано и то манипулира.

Отсрочените последици.
Като пример ще посоча, вашия младеж, които непрекъснато играе на игри. Но вече няма да търпите. Намалил си е успеха в училище. Отнемате му конзолата веднага, спирате интернета. Добре, наказанието проработва. До момента, когато той сам може да си купи конзола, но отдавна е загубил желанието за учене, то е станало механично за да угоди и да си получи конзолата. И когато порасне и е поставено пред дилемата – да избира удоволствие или отговорности към работата, то винаги ще се спира на удоволствието, защото ще израсне с убеждението, че има неща, които според някои хора са благородни и важни, но че те са такива само, когато нямат друг избор.
През последните години се приложи нова стратегия, а именно подобрената версия на НИН и тя е НИСН – награда и само награда.
Пример: Ако носиш добри оценки, ще ти подаря играчка.
Твърди се, че тази стратегия бележи голям успех, защото се избягва озлоблението на децата. В нея естествено се поощрява само поведението,
което може да се награди. Ползата от тази стратегия обаче скоро също е разконспирирана от нашите деца. Те откриват, че родителите награждават едностранно и пристрастно. Това в един момент се превръща в бумеранг. То става като задължение на родителя и в момента в който той не го изпълни детето се чувства като измамено.

Например:
Синът ви се връща от училище и казва, че е завършил с отличие. Вие го поздравявате и толкова. Но той очаква своя скутер, защото миналата година сте му купили колело, а по- миналата скейтборд... Ако постигнете това, бъдете наясно, че не сте постигнали кой знае колко с възпитанието на детето си. То учи за да получи награда. Тази стратегия също не е добра за възпитанието на деца, защото в момента в който спре да получава своите награди детето губи мотивация. Такива деца като възрастни извършват дейности само ако получават награда. Всичко това изкривява ценностите им, приоритетите и убежденията. Тогава какво ни остава? Как може да възпитаваме, бъдем пример и предаваме ценности? Ами като открием мотивацията и бъдем истински водачи на децата си. В крайна сметка всеки родител цели щастието и благополучието на детето си. И водени от това стигаме до една стратегия наречена „Метод на мотивация“, защото за всички нас, родителите е важно да накараме децата да правят това, което искаме от тях, но не от респект към авторитета ни, не заставени от наказанията, които ще понесат, ако не се подчинят, нито подтиквани от изкушението на наградите, които ще получат, ако постъпят правилно, а защото разбират, че това е наистина най-доброто за тях. Може да обобщим модела на мотивация по следния начин:

Мотивацията не се състои в това да принудя другия да направи каквото аз искам, а да подтикна другия да желае да направи каквото аз искам.
Най – добрият начин да мотивираме децата си е , като ги уведомим честно за резултатите, които ще получат, ако следват определена посока.
Ако направиш А, ще ти се случи Б.
В мотивационния модел Б е естественият резултат от това, че си направил А. Става въпрош за избор, който си направил за да стигнеш до желания резултат. Тук всъщност се налага житейската философия за причина и следствие.

Пример: „ Ако ядеш само сладки неща ще ти окапят зъбите, ще се разболееш....“
Никой не желае да се разболява, включително и децата, следователно ако ги убедим, че това, което им казваме е вярно и че „ разболяването“ не е част от заплашителен призрак, измислен от нас, за да можем да ги
сплашим, а е част от една нежелана, но възможна действителност, може би ще започнат да ядат зеленчуци – ако не с радост, то поне с не толкова голямо неудоволствие.
Естествено, това не става толкова бързо. Понякога е необходимо да повтаряме доводите си многократно, а децата да излагат своите. Но в семействата, където се допуска обсъждане на позволеното и забраненото, децата се научават да спорят, да представят собствените си идеи и да отстояват позицията си, както и желанията и потребностите. Това принуждава и нас родителите да разполагаме със солидни аргументи и инструменти, за да подкрепим това, което искаме да им внушим.
Има ли случаи, в които – независимо от това колко добри са аргументите и намеренията ни и колко разумно и по подходящ начин сме представили позицията си – децата ни отказват да приемат съветите?

Разбира се, че ще има.
Било защото децата и подрастващите не успяват да видят, че това, което им предлагаме, е най-доброто за тях, било защото имат потребността да се разграничат от нас, или защото ние нямаме достатъчно аргументи, с които да успеем да ги убедим.
В тези моменти е необходимо да ги оставим да сгрешат, да се поучат от техния опит.
Например, ако дъщеря ви не иска да си подрежда стаята, не го правете и вие. Оставете я. Ще видите как след известен период няма да успее да намери важните неща за нея и ще ви потърси. Тогава не я наказвайте с думите : „ Каквото си надробила, ще го сърбаш“, а просто станете и и помогнете, защото тя е осъзнала грешката си. Не се сърдете, а си спомнете за притчата от Библията за „Блудния син“. Важно е да оставим децата да имат своя опит, но винаги да бъдем отворени за тях.
За никой родител не е лесно да позволи на детето си да сгреши, защото понякога последствията са след време и непридвидими. Но е добре в тези моменти да използваме личния си пример за да подпомогнем избора и то правилния избор за детето в момента.
И в заключение, независимо коя от стратегиите ще изберете препоръката ми е винаги детето да усеща вашата топлина и любов, да ви се доверява и споделя с вас.

Изп.л-ра Хорхе Букай и Деймиан Букай „ Родители и деца“